Игривият протест

Едно наблюдение върху #ДАНСwithme протеста. Нещо, което всеки протестирал тези дни със сигурност е забелязал; може би обаче не всеки е осмислил защо то е толкова хубаво отвъд тук-и-сега-то на площад “Независимост”.

В социалните мрежи информацията за протеста тече с опияняваща скорост, поне в средите на протестиращите. А те всички са много “свързани” във въпросните социални мрежи. Опасността от манипулация и заблуда като че ли намалява все по-бързо. Като друга потенциална слабост на протеста се отбелязва липсата на твърде конкретни цели (като например тази на протеста от Орлов мост точно преди година). “Добре, оставка, а след това какво?” Нещо, с което е трудно да не се съгласиш – не може само с протестиране, трябва и изграждане на политическа инфраструктура, възпитаване на граждански навици, чертаене на приоритети и прочие.

Това е вярно, обаче тази привидна слабост на протеста може да бъде и негова сила. Защото #ДАНСwithme, както се отбелязва навсякъде, е различен от предшествениците си. Той е креативен, игрив, постоянно случващ се и разговарящ със себе си. Щастливо съвпадение беше въвеждането на хаштаговете и във Фейсбук, което позволи една истински постструктуралистка игра да се превърне в ядрото на протестните действия. Вижда се, че протестиращите граждани използват технологията не просто като средство за комуникация, а и като метафора за правене на смисъл.

На първо място се използва осъзнато поетическият потенциал на езика – в лексикален, граматически, звуков, дори ортографски план. Страшилището ДАНС се превърна в #ДАНСwithme по напълно естествен начин, защото протестиращите сега са на ти и с българския, и с английския, това е техният хибриден начин на мислене. Организираха се, и още се организират, танци пред Президенството, МС и НС. След фарсовете не Волен Сидеров ироничното #извинисебе претърпя метморфози в #усмихнисебе, #върнигибе, #преместисебе и какво ли не. Активните в интернет реагираха на опитите за отвличане на вниманието и #ignorevolen бързо се разпространи както по етера, така и на живо. Всеки ден се появяват нови плакати, хората ги връчват един на друг, когато им омалеят ръцете, други снимат и публикуват. Протестиращите се превръщат в собствената си медия, а истинските медии ги припознават като задължителни партньори.

Приказките за платените лумпени също биват туширани по най-ефективния начин – със снимки на децата, дошли да протестират с родителите си. Импровизираната детска градина пред Президенството, децата с плакатите, малкият  с маска на Дарт Вейдър на раменете на татко си (предполагам), вдигнал лист с надпис “Гражданите отвръщат на удара”… примерите са много и няма как да бъдат изчерпани, защото процесът на смислотворене е естествено задвижен.

Протестът си говореше първо с Пеевски, после с Орешарски и Станишев; заговори Волен, после пък спря да му обръща внимание; днес и утре може да е нещо друго, но #ДАНСwithme изглежда подготвен да отвърне на ударите, само че по джедайски – със светлата Сила. Разбира се, това до някаква степен са идеализации, нещата никога не стоят точно както ни се иска. Важното е, че хората осъзнават инструментите, с които могат да променят нагласите. Днес сред самите тях, дошлите да протестират, утре в по-голям кръг.

Инструментите за игра с езика, които разплитат кухите фрази на властващите идеологии, не просто задават лозунги, те определят и мисленето. Защото човек мисли най-вече с езика си, а колкото по-интересно мисли, толкова по-голяма част от себе си включва в процеса. И се забавлява. Разплитането на текстовете и показването на проблемите в сърцевината им, както е писал Ролан Барт, е най-вече еротична, носеща удоволствие игра. Виждаме го с очите си, на живо и в социалните мрежи: хората се забавляват и мислят заедно.

Колкото повече мислим, толкова повече ще доразплитаме паяжината на олигархията и тъпотията. Вчера разплитането й изглеждаше мъчно и невъзможно, днес поне го правим за удоволствие. Ще ми се да вярвам, че скандиранията и плакатите в стил футболна агитка (“Турци сте!”) вече отстъпват повсеместно пред по-смислени идеи, най-вече в главите на хората. Днес да те нарекат турчин трябва да се възприема по-скоро като комплимент и хората с дори минимален интерес към света трябва да го осъзнават. И такива плакати имаше на протеста – в подкрепа на #occupygezi. България, Турция и Бразилия може да имат различни проблеми, но в основата си те са подбудени от споделеното търсене на повече свобода. Ама не от оная свобода, дето е такава само по думичка, а от другата, дето не е ясно точно какво представлява, освен че трябва да я защитаваш всеки ден.

Хората мислят, творят, експериментират. Може и да имаме още на какво да се учим, но важното е, че сме започнали. В предишния ми пост тук бях цитирал Георги Господинов. “Четящият човек е красив,” беше написал той, а аз просто доразвих мисълта му според контекста: протестиращият човек също е красив. Преди ден-два той сам я доразви по на практика същия начин. Защото потенциалът за този смисъл е бил заложен по начало в цитата му и е бил достъпен за всеки, готов да мисли и експериментира. Протестиращите сега четат реалността в България и я разплитат с езика и телата си, за да могат да я пренапишат. Списъкът с книги е дълъг, но от някъде трябва да се почне, а апетитът идва с четенето.